Перипетиите на майчинството
Един от най-често отправяните към мен препоръки, до момента в който добродушно и не до такава степен незабележимо се превръщах в дирижабъл, беше „ Наспивай се в този момент, ЧЕ ПОСЛЕЕЕ…! “, съпроводен от нервни въздишки, забелване на очи и оня присъщ жест с ръка „ мани, мани, не питай… “, който имаме навика да използваме за всевъзможен тип несгоди – от протекла пералня до новината, че съседът от горната страна се е натровил с гъби.
На петия път, в който чух тая поличба, леко се изнервих. Ама, какви са тия бабички, бе? Те на дискотека не са ли ходили? Барове не са ли затваряли? Не са ли пили по цели нощи и след това – хоп, непосредствено на работа? Голяма работа – нямало да дремя. Ами, ще върша нещо друго – тва готвене, интернет, книги, телевизия, музика. Спорт! Бебето заспива в 12 и аз до 1 – коремни преси-лицеви опори, коремни преси-лицеви опори. Може дори и на въже да поскачам в коридора. Въобще, всичко е въпрос на организация и предпочитание, останалото са лигавщини, обобщавах решително и с тая ведра мисъл потъвах в нормалния си 13-часов сън. Една година и десетки часове неспане по-късно мнението ми по въпроса е радикално друго. Ще ви опиша по какъв начин минава една година неспане в стадии, пък вие си водете мемоари и се надявайте на знамение.
Етап „ блажени са невежите “. След като 9 месеца бях спала като мечка с хронична нарколепсия, в болничното заведение ми се случи нещо скандално – не съумях да мигна в нито една от трите нощи. Първата лежах и оплаквах ориста си на разпрана пуйка с контракции – в случай че смятате, че секциото те лишава от тях, доста се лъжете. Пак си ги получавате, единствено че след бебето, а не преди него. Втората нощ мина като първата, като в добавка оглушах с едното ухо – по този начин и не разбрах за какво. Вече бях освен разпрана, само че и глуха. Когато и третата нощ стартира да доближава без изгледи да заспя, с скука си споделих – Оф, веднъж да си ида у дома, да си умря!
Отидох си у дома да си почивам и идващите 3-4 месеца отлетяха като един момент – но от тия, безкрайните. Спомените от тоя момент са еднотипни – бебето стартира да плаче всяка нощ в 1.45, тъй като има колики, а една невротична сянка, облечена в тениска, стои прегъната над кошарата и неенергично духа със сешоар възглавничка с черешови костилки. Същото, без никакъв триумф, се повтаря в 3.15 и след това – в 4 часа. Ако някой има креативен проекти да рисува картина с черен пастел, озаглавена „ ИДИОТ “, да ми се обади – мога да театралнича. Някъде в този интервал, една ранна заран се срещнахме в кухнята с мъжа ми и той ми подаде преди малко употребяваната от него кафеварка, с цел да я измия и да си сваря кафе. Доверчиво протегнах ръка и ПЛЪТНО си залепих дланта за врялото ѝ дъно. И двамата бяхме доста сюрпризирани от случилото се и изразихме изненадата си – всеки посвоему.
Аз, запокитвайки кафеварката в мивката и изкряквайки нечленоразделно: „ ТВА ВРЯЛО!!!!! “. Мъжът ми (едновременно с думи, жестове и интензивно покачване и събаряне на вежди, тъй като към момента бях глуха с едното ухо): „ %%%!!!888 “ “%% “!!!????!!!!, тоест – „ Ти в ред ли си, бе????!??? “. От този интервал съм запаметила една дата. 12 април, Великден. В тази велика нощ бебето спа от 11 до 6 сутринта, което не се повтори НИКОГА повече през тази календарна година. Колко пъти през юли, а също и през ноември, само че най-много – през декември, съм го гледала и съм казвала – „ Не можеш ли да поспиш по този начин, както спа на ДВАНАЙСТИ АПРИЛ??? “ Предполагам, че тая дата ще я помня до момента в който умра, и на всяка фамилна колекция, когато към този момент съм напълно изкуфяла, пред всички ще описвам по какъв начин на 12 април 2015 година синът ми е спал непробудно ЦЕЛИ 7 часа.
Етап „ повредата е във вашия тв приемник “. Стартира някъде от 5-я месец нататък, когато започнах да задрямвам, хранейки бебето. Сядах в леглото, поглеждах с мъждив взор часовника, отбелязвах на глас – за сведение на паяка на тавана – „ отново е 3.15 “, облягах се на стената и идващото, което помня е, че часовникът към този момент демонстрира 5 часа, аз съм вдървена като прокиснал мъртвец, а главата ми е увиснала напред и малко ѝ остава да се откърши и да се търкулне под леглото. Вратът ми стартира да скърца отчетливо и се наложи да дремя с възглавница за пътешестване до мен – като се събудя през нощта, да ми е пред очите и да се сетя да си я надена на шията. Започнах да не помня кой по какъв начин се споделя, а също и имената на всякакви неща, като трен, самун, асансьор, кашкавал, радио, пъпеш и доста други. За да не мълча като цялостен простак, заменях изчезналите думи с многозначителното ЪЪЪЪ… АААА…ЪЪЪЪ??? и загадъчен жест с ръка, на който близките, от стеснение да ме гледат по какъв начин се мъча, откликваха и започваха да се надпреварват да отгатват. Когато ми се наложеше да повеждам диалог с хора отвън най-близкото ми обграждане, репетирах авансово.
Добър ден, аз съм…., пристигнала съм за…, по кое време ще мога да…, МНОГО ви благодаря, сбогом! и на излизане гледах да не се бутам във вратата.
Няколко пъти ми се случи на улицата да ме срещат хора, които явно ме познават. Мисля, че и аз ги познавах, само че нито помнех кои са, нито от кое място са. Здравей, по какъв начин си, по какъв начин е детето, олеле, какъв е сладостен, целият на татко си (добреее, начи познават и бащата!!), и по този начин нататък, сещате се, а аз се усещах пъклен неудобно, тъй като бях СИГУРНА, че и преди съм ги срещала, може би даже сме били дружно на море, планина или дискотека, само че, да пукна, в случай че се сещам кои са и по какъв начин се споделят. Всеки път успявах да се измъкна без да се изпусна, че пострадвам от амнезия, а веднъж даже се сетих с кого съм говорила три месеца по-късно, когато с индивида се озовахме в един и същи хотел и компания. Развих проблем с алкохола. В смисъл, че като изгълточех две-три глътки бира, се замайвах като след три огромни водки. След една такава недомислена следобедна бира се наложи да се подкрепям на количката, с цел да се прибера до у дома без да припадна в някой пясъчник. Често прибирах същата онази кафеварка в хладилника, кутията с кафето – при вилиците, а сушилнята се задръсти злокобно от хартиените кърпички, които нонстоп забравях във ВСИЧКИ джобове на облеклата си. На шестия месец, когато машината към този момент виеше като парен локомотив, мъжът ми просто я отваряше, от вътрешната страна, дружно с облеклата, се изсипваха хиляди дребни късчета изсушена хартия и той сломено започваше да си пощи чорапите. Споменът ми от този интервал е една сценка, която се разигра в къщата до нас. Тя приютяваше незаконни имигранти и тъй като беше лято, върволицата беше безкрайна и денонощна. В следващата юлска нощ, в която будувах, чух викове и надникнах зад завесите. Едрата, руса хазяйка на бардака висеше до кръста през прозореца на първия етаж и млатеше с РОЗОВА джапанка по главата двама имигранти, които се опитваха да се катерят по стената. Няма да се качвате, бе, пляяяяс джапанка по главата, махай се отсам, пляяяяс джапанка по главата, изчезвайте и двамата, ПЛЯЯЯЯС. Господи, споделих си, аз най-малко си имам легло – може и да не мога да дремя в него, само че го имам и никой не ме бие с джапанка по главата. Всичко друго ще се оправи.
Етап „ нервност “. Настъпи след 7-8 месеца липса на сън. Разговорите с родственици и другари започнаха да звучат като визитация в болница. Успя ли да поспиш? – Не. (неловко мълчание) – Колко спа тая нощ? – Три часа. (неловко мълчание). Е, айде, на следващия ден отново ще се чуем. Всичко ме дразнеше извънредно. Тая котка няма ли към този момент да се научи да си отваря хладилника и да си слага сама? И по какъв начин по този начин „ Какъв бензин да ви ръся?? “ Еми, сипете какъвто има!! Най-много ме товареха въпросите „ по какъв начин изкарахте празниците “. Как, та по какъв начин! ЕМИ, НЕ ЗНАМ КАК! Просто не знам по какъв начин съм изкарала празниците – несъмнено съм правила нещо и съм била някъде, само че нямам визия какво и къде. От време на време слушах истории за дами, които имали дребни деца, които спели от 9 вечерта до 7 сутринта. На тия брат ми (който има близначки и е експерт в оцеляването без спане) им вика „ бебета-еднорози “. Всички сме чували за съществуването им, само че в никакъв случай не сме ги виждали онлайн.
Веднъж отидохме с другари на спектакъл и аз заспах. На потегляне споделих на всички, че отново би трябвало да отидем. Два часа – два часа. Кой ти ги дава. Кулминацията настъпи една нощ през януари, в която детето за следващ път реши, че в 1 часа през нощта е време да блъска по кофата за отпадък и да свири на дребното си пиано. Нахлух при спящия ми мъж, изкряках му в ухото НЕИЗДЪРЖАМПОВЕЧЕ!!! ЩЕСЕПОБЪРКАМ!!, тръшнах се трагично на леглото, сложих си възглавницата на лицето и се пробвах да се самозадуша (понеже живеем на 1-я етаж и с цел да приключа тая тъга със скок, трябваше да скоча 17 пъти).
Неочаквано за всички, най-много за мен, облекчението настъпи скоро по-късно. Може би тъй като проходи и стартира да се изморява, може би тъй като му изникнаха триста и трийсет зъба, може би и поради двете. Може би тъй като го отбих. Честно казано – не ме и интересува за какво. Единственото, което ме интересува, е, че в този момент, като си легна в 12, се разсънвам в 7 и не се усещам като нещо злокобно, изпълзяло от шахтите. Сигурна съм, че доста от вас ще ме схванат. На останалите мога единствено да кажа – „ Гледайте да спите в този момент, че после…. “.
P.S. И в никакъв случай не съм разбирала израза “спах като бебе “. Като кое бебе? Посочете ми го!
Инфо: www.maikomila.bg
